Личната драма на едно пораснало момиче: Научих се да живея без теб, татко

Личната драма на едно пораснало момиче: Научих се да живея без теб, татко
20 Shares

Смъртта на баща ми беше неочаквана и жестока. Помете живота ми като торнадо. Без него като че ли ме погълна мъгла – загубих упората си, нямах посока. Всичко се разпадна. Единственото, за което можех да се хвана, беше 11-месечният ми син Димитър. Мъжът ми се почувства освободен от зоркия поглед на татко и реши, че вече може безнаказано да прави, каквото поиска. Брат ми заживя като отвързан – беше на 15, опърничав и голям инат. Само здравият бащин контрол го вкарваше в пътя. Най-абсурдна за мен беше промяната у майка ми – приличаше на жена, която най-сетне си е отдъхнала. Като че ли единствено за мен загубата беше огромна.

След като приключиха задължителните процедури, най-вече тези, които се правеха за пред хората, гробът на татко запустя. Никой освен мен не стъпваше там, а аз ходех само на задушниците, сама ме беше страх. За да не скъсам връзката с този любим човек, палех свещи в църквата и се молех. Понякога седях с часове и говорех с татко. Разбирахме се без думи и без глас. Всеки път когато бях изправена пред тежък избор, той ми даваше знак как да постъпя.

Преди Димитър да навърши 18 години, сънувах странен сън. Не помнех подробности, но бях сигурна, че татко иска да види внука си. За първи път го заведох на гроба на дядо му. Не заплаках, душата ми не се сви. Почувствах непозната лекота. Прегърнах сина си и като че ли цялата ми болка изтече в земята.

Запалих цигара на татко и докато пушех своята, не спрях да говоря. А преди все буца засядаше на гърлото ми. Разказвах му само за Димитър, не заслужаваше да го тормозя с простотиите на другите от семейството… Обещах, че скоро ще дойдем пак.

Оттогава ходя често на гроба му – понякога със сина си, друг път сама. Вече не ме е страх. Отивам като на среща с любим човек. Не вярвам, че времето ме излекува. Знам, че то ме промени. Димитър расте като копие на дядо си и макар че не го помни, има неговия поглед, походката му е същата, повтаря го в мимики и жестове. Татко остави следа, с която е по-лесно да се живее. Научих се на това.

Източник: Неда, Лична драма

Facebook Comments

20 Shares

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *