Лична драма: Трагедията на една самотна жена на 40- повече не искам никой да ме докосне!

Лична драма: Трагедията на една самотна жена на 40- повече не искам никой да ме докосне!

Винаги съм мислила, че женското сърце може да поема тонове емоции, но съм се лъгала. Моето вече е на предела да се пръсне. Редуването на щастие, заблуди и разочарования накрая го превърнаха в уморен безчувствен мускул. Като смачкана гумена топка, която децата подритват на площадката, докато не се разкъса на парчета. Всичко започна преди много години, когато първата ми любов – Виктор, ме излъга, че ще се разведе, но за да не ставали скандали, в чийто център съм щяла неминуемо да попадна, а също и да не пострада кариерата му, постави условие да направя аборт. По-късно, след като напрежението утихнело и узаконим връзката си, щели сме да имаме много време да правим деца.

Абортът беше тежък, появиха се усложнения, вследствие на което чух най-тежката присъда за една жена – повече не можех да раждам. В момента, в който се възстанових, дойде следващият удар – Виктор ме напусна. Жена му направила опит за самоубийство, 6-годишната му дъщеря получила психично разстройство, а тъстът му – генерал, го заплашил, че ще го унищожи служебно и ще го доведе до просешка тояга. И до днес си мисля, че само последното е било истина, но и то е било достатъчно за кариерист и страхливец като него.

Може би ако не бях дамгосана като бездетна, щях да имам сили и смелост да мисля за семейство с необвързан мъж. Но кой ерген би се съгласил на брак, знаейки предварително, че няма никога да стане баща. Често се оправдавам, че късметът ми е бил такъв – все на женени да попадам, а на всичко отгоре и използвачи. Само че винаги когато обвинявам късмета си, някакъв вътрешен глас ми прошепва ехидно: а къде оставяш тъпата си наивност, която те докара дотук? Да, не го отричам, дори и сега, на 46 години, все още съм сантиментална като ученичка. Плача и страдам с героите от книгите и филмите, или преливам от радост на щастието им и си мечтая и аз да го преживея. Какво да правя, такава съм се родила. Но истината е, че никога не съм тичала подир мъж и не съм си поставяла за цел да развалям семейства. Все те ми сваляха звезди от небето, ухажваха ме, преследваха ме, все бяха нещастни в семействата си и пред развод и ми говореха за брак, докато капитулирам. Кое женско сърце може да устои на такава емоционална обсада и офанзива? Лошото е, че щом се влюбех, се отдавах докрай и в заслепението си не виждах знаците, които съдбата ми изпращаше. Ако не за друго, поне да посрещна подготвена поредната раздяла.

Две години след историята с Виктор, след шест месеца лудо преследване, започнах връзка с шефа си. Три години сънувах обещаната ми булчинска рокля и може би още толкова щях да чакам, ако съпругата му, с която уж не спеше и не я понасяше, не бе получила анонимно обаждане от доброжелателка. Дойде във фирмата, вдигна страхотен скандал, хвана ме за косите, удряше ми шамари, аз стоях вцепенена от срам и ужас, а накрая ме изрита от вратата като парцал. Вечерта секретарката на шефа дойде в дома ми и ми връчи заповедта за напускане по взаимно съгласие. А той, нещастникът, дори не намери смелост да ми се обади. Впоследствие разбрах, че е напуснал фирмата и е отишъл в друга, пак като директор, но „разбитото“ му семейство остана непоклатимо.

Изгубих още три години от живота си за връзка с мой съсед, младо момче, със съпруга и бебе на годинка. Не знам защо се поддадох на чара му, но той поне не ме излъга нито веднъж. От самото начало заяви, че няма да се развежда, но е луд по мен. Че беше луд – беше, но и аз полудях по него и то така, че когато спечели зелена карта за САЩ и замина със семейството си, сърцето ми месеци наред щеше да се пръсне от мъка.

Сега, докато пиша, си мисля и се чудя как не прозрях що за човек е и професорът и защо му позволих да ме лъже осем години, че единствената му мечта е да изживее остатъка от живота си с мен. Лекар по професия, от самото начало ми излезе с номера, че съпругата му има тежко сърдечно заболяване и че дните й са преброени – въпрос на месеци или година. И ме убеждаваше, че е нечовешко да я подлага на изпитания с един развод, но щом тя си отидела, веднага щял да се ожени за мен. Осем години непрекъснато се виждаше аха-аха вдовец, докато накрая катастрофира фатално с колата си. Щях да получа удар, когато собствената му дъщеря ми съобщи тъжната вест по телефона, без да подозира коя съм. С майка й решили, че трябва да звънят на всички номера в джиесема му. Бях съкрушена, но и любопитна да видя тежко болната госпожа, затова отидох на погребението му. Тя наистина беше опечалена, но отвсякъде си личеше, че пращи от здраве. Бог да го прости професора, но и той се оказа изпечен лъжец и сигурно затова бе наказан. И въпреки жестоката истина, че цели осем години ме е заблуждавал, пробутвайки ми този зловещ сценарий, от март насам съм срината и не мога да спра да страдам. Не за него, за себе си. Сърцето ми е толкова уморено, всяка фибра от тялото ми е пронизана от болка, самата мисъл за нов мъж до мен ме кара да се побърквам от страх и ужас, защото знам, че пак ще бъда прецакана.

Ако не беше тази криза, веднага щях да замина в чужбина да гледам възрастни хора, но за съжаление пътят ми за там е отрязан. Ходя на работа, връщам се и се затварям у дома. Тъмнината и тишината са моите единствени приятели. Засега друго не ми трябва.

Маргарита, 46 г., от София

Коментирай във Фейсбук

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *