Лична драма: Бях на ръба, но се справих с паниката и страха без успокоителни!

Лична драма: Бях на ръба, но се справих с паниката и страха без успокоителни!
13 Shares

Ярките личности обаче светят именно с това, че не са се пречупили въпреки обстоятелствата. Малко хора могат да променят обстоятелствата. Но всеки може да промени себе си. Процесът е бавен и труден, но е единственото нещо, което си струва.

На 10 годишна възраст беше първата повратна точка в живота ми, когато баба ми грубовато ми съобщи, че съседското детенце се набучило на някакви железни пръти на недовършен строеж и умряло. Неделикатният й подход отключи в мен бездна – ужасът, че смъртта ще споходи и мен един ден, независимо, че още съм на десет. Усещах как времето отлита с всяка секунда.

Неадекватната реакция на родителите ми, които когато тичах уплашена посред нощ в спалнята им, ме гледаха сякаш съм луда, разтегна този ужас във времето. Ако бях се вкопчила в мисълта, че те са виновни за моите страхове, никога нямаше да се взема в ръце и да променя обстоятелствата. А те не бяха виновни. Нито те, нито родителите им, които ги бяха възпитали така. Всеки прави това, което е по силите му. И както всичко останало в живота, когато мина време и погледнах назад, видях, че е имало за какво да премина през всичките трудности. Страхът ми от смъртта ме научи на силна концентрация.

Понеже в продължение на 20 години скачах посред нощ сама, подгонена от ужаса, че един ден съзнанието ми ще изчезне, святках лампата и първите години заставах засрамено пред врата на спалнята, където родителите ми спяха, чудейки се дали да потропам и да се сблъскам с неразбиращия им поглед, от дете се научих да изключвам мислите си тотално, защото алтернативата беше потапяне в УЖАСА. Дори когато пораснах, често се събуждах с изтръпнали от страх крака, скачах с апломб от леглото и святках лампата, а бедният ми компаньон се чудеше какво става. Исках да избягам, но нямаше къде.

Бях приклещена между раждането ми и смъртта, без да си спомням някой да ме е питал дали го искам. Понякога чувствах как косъмчетата на главата ми се изправят и това ме стресираше още повече. Израснах с жизненоважния за мен въпрос: Има ли Бог? Има ли живот след смъртта? Питах всички, но никой не беше достатъчно убедителен. Четях философска, научна или религиозна теория, но никоя не чувствах близка до логиката си. Страхът ми от смъртта ме направи отворена и любознателна.

Започнах да медитирам и да изучавам будизма. Може би именно заради силно развитото ми умение за концентрация, веднага се научих да изключвам тотално ума, емоциите и тялото си и да изпадам в дълбока медитация. За пръв път почувствах с всяка фибра от тялото си, че има нещо отвъд това, с което съм свикнала да се идентифицирам – нещо, с което сме едно цяло и което никога не престава да вибрира. И никога в реалния живот, с тяло, ум и емоции, не бях се чувствала толкова спокойна, толкова добре, колкото в това състояние на съзнанието. Страхът ми от смъртта ме научи, че има различни състояния на съзнанието.

В следващите месеци имах удивителното изживяване да си позволя да развия мислите за смъртта, които се бях научила да стопирам цели 20 години. Установих, че навлизайки надълбоко в страха, той се изпарява! Чувствах, че може и да умра с този ми опит в този живот, но същността ми никога нямаше да умре. Бях горда със себе си. Освободих такава енергия, че се почувствах безсмъртна, силна, свободна и непречупваема. Страхът ми от смъртта ме научи, че смъртта е само момент на тотално изпускане на контрола, момент, в който се предаваш до край, за да се родиш отново. Това беше втората повратна точка в живота ми. Отворих нещо голямо, което в последствие и за моя изненада се оказа… кутията на Пандора.

Отстрани погледнато, не ми личеше с какво се боря. Животът ми се развиваше във възходяща линия. Всичко, с което се захващах ми се удаваше. Изглеждах добре, обичах да контактувам с хора, вършех си всичко сама. Немалко хора биха завидели на това, което се виждаше отвън. Но вътрешно бях непрекъснато недоволна, взискателна и нещастна. Исках още и още, все нещо не ми стигаше. И когато бях на върха, и имах всичко, бях най-нещастна и се оглеждах наоколо, чудейки се как хората съумяват да живеят в хармония със себе си. Животът ми вече нямаше смисъл. Единственият светъл лъч беше човека до мен, с който деляхме скърби и радости от много години.

Той единствен знаеше как да ме успокоява. Така се случи обаче, че точно тогава го загубих, и то след грозни разправии и сцени. И сякаш загубих себе си. Изпаднах в депресия. И както винаги, реших да си самоназнача лечение – дотогава гълтах хапчета за каквото ми падне – и просто отидох при една психиатърка и й обясних подробно какви са ми проблемите и как страдам от маниакална депресия (диагноза, която сама си поставих). И тя се съгласи с мен и просто ми изписа някакви регулиращи настроението хапчета. На седмия ден откакто започнах да ги вземам се озовах в зверско задръстване, от което не можех да се измъкна.

Току-що затварях телефона с бившия ми и бях обляна в сълзи, почти излязла от кожата си, когато започнах да чувствам как тръпки полазват цялото ми тяло и как губя контрол над себе си и над живота. Не можех да управлявам повече нищо. Изскочих разтреперана от колата и почуках притеснено на прозореца на джипа зад мен, обляна в сълзи и с треперещи ръце. Казах на шофьора, че нещо ми става, че не знам какво и че трябва да ми помогне. С две думи – държах се като луда. Само лъскавата кола, от която излизах му вдъхваше някакво доверие. После се озовах в спешното на Военномедицинска академия, където никой не ми обърна внимание, освен увесилите нос отчаяни хорица пред кабинета на доктора, които гледаха как едно младо симпатично момиче си говори само, сяда по пода и става, тръгва нанякъде и се връща, и клатеха обезпокоено глави (сигурно се кръстеха наум: “Да не дава Господ”).

Хем бях в себе си, хем виждах жалката картинка, която представлявах отстрани. Биха ми един диазепам и се успокоих. Оттогава вече не можех да карам колата си сама. Не желаех да стъпя в столицата заради задръстванията и отчуждението. Не можех повече да остана сама. Зарязах университета малко преди държавния изпит, защото стоейки в залата сред толкова много хора, се притеснявах, че ще припадна или ще се развикам, или ще се изложа по някакъв начин. Чудех се защо няма лекари по обществените заведения и как живеят самотните неподвижни пенсионери. Не можех да ходя никъде сред хора, дори и сред приятели, защото изпитвах ужасен ирационален страх. Без да зная от какво. Просто изпадах в балон, като във вакуум.

Реалността не ми се струваше реална. Гледах ръцете си и имах чувството, че не съществуват. Едно от най-тежките неща, с които се борих, беше отнемането на моята независимост. Ако някак си се бях оставила на грижите на майка ми и баща ми и бях приела, че ще съм зависима, животът ми щеше да поеме съвсем различна посока. Но аз не го приех. Всеки път, когато се почувствах по-добре, се опитвах да се справя сама. И всеки път, оставайки сама, пристъпите ми се засилваха. Минах през фазите, когато си направих всички видове изследвания, защото мислех, че имам тумор, получавам инфаркт/инсулт, полудявам, имам нещо на кръвта, на главата, на гърлото, мислех, че си гълтам езика, че се задушавам, дори веднъж си внуших, че ослепявам. Постоянно се самоизследвах. Бях се превърнала в пълен хипохондрик, а докторите ми казваха, че съм здрава като бик. Всички симтоми сочеха просто присъпи на паника (естествено, отново сама си поставих диагнозата; не умеех да се доверявам).

Междувременно започваше световната финансова криза, бизнесът ми фалира, бившият ми ми отне къщата, бившият ми ми отне къщата, която купихме заедно и се налагаше да живея на ръба на мизерията. Състоянието ми се влошаваше. Но понеже лошото никога не идва, без да съдържа поне капка добро и когато всичко се разклаща, винаги има за какво да се хванеш, тогава в живота ми се появи най-стабилният и подкрепящ човек, когото някога съм познавала. Още след първите дни запознанство започнах да не мога без него. Прехвърлих емоционалната си зависимост от родителите си на него.

След като изживях една нощ, в която по пижама обикалях двора на къщата и звънях по звънците на съседите, за да ме спасят от въображаемия ми страх, се предадох и се преместих да живея при него, въпреки че не го исках и знаех, че всеки път, когато отстъпя на страха ще става по-лошо. Сега освен, че преди да заспя цялото ми тяло не спираше да трепери, имаше дни, в които дори през деня не можех да оставам сама и му се обаждах да дойде и просто да стои до мен. Имах нужда от някой, който да се погрижи за тялото ми, в случай, че припадна, умра или полудея. Имах нужда от човешка топлина и разбиране, от някой, за който светът не беше страшно място. Толкова тежко и постоянно тревожно ми беше, че бях готова да платя всякаква цена, да се откажа от мечтите си, от успехите си, от това, което съм, само и само да премахна този кошмар от себе си.

По-спокойна се чувствах единствено, когато пиех. Някои вечери се наливах, само за да престане чудовището да ме тормози. Като интелигентен човек, си давах сметка, че след като страховете ми се успокояват с първата чашка, значи е на нервна почва и най-вероятно нито полудявам, нито умирам. Но когато си вътре в страха, сякаш ставаш друг човек, който не може да мисли трезво. Уж бях преодоляла страха си от смъртта, а ужасно се страхувах да не умра точно в този момент. След злополучния ми опит с хапчетата и психиатрите, не исках да видя нито едните, нито другите. Не взимах хапче вече дори и за глава, защото веднага започвах да си внушавам, че нещо ми става. Спомям си кумуването на една сватба, когато всички очи бяха втренчени в мен.

По принцип съм човек, който много обича да е в центъра на вниманието. Но след пристъпите, повярвайте ми, нямаше по-гадно чувство от това всички да те гледат, освен може би това – да останеш сам. 12 часа си повтарях като мантра една фраза, която ме спасяваше. 12 часа в главата ми беше спасителната фраза. Благодаря на Господ за мъжа, който беше до мен и беше в течение на всичко, което ми се случва. Нито веднъж не се изплаши, не ме взе за луда, не ме упрекна в нещо. Няма нищо случайно на този свят. Всичко е в баланс. И всеки път, когато ти предстои да изпиташ ужас, животът ти дава и инструмент, с помощта на който да го преодолееш. Но нека не бъркаме временната подкрепа, която неизменно получаваш в трудните етапи от живота си с несъществуващия принц на бял кон, който те спасява завинаги.

Та, разказвам всичко това, за да опиша степента на безпомощност и зависимост, в която бях изпаднала в продължение на 2 години, и как се измъкнах сама от ада, без упокояващи, антидепресанти, терапии и лекари.

Никога не престанах да се боря. Някак опитвах хем да се боря, хем да не се съпротивлявам на страха, за да не го усилвам. Може би пристъпите да ме поваляха за няколко дни в отчаяние, че цял живот ще е така, но аз стъпка по стъпка си градях система за справяне, въпреки че нямах почти никакви външни стимули, които да ми носят поне малко радост. Първо изчетох един куп източна и западна литература по въпроса. Започнах да изграждам позитивно отношение към живота, което дотогава нямах. Започнах да се уча да намирам щастието вътре в мен, без нищо отвън да го предизвиква. Вместо да виждам недостатъците на всичко в българската действителност, започнах да спирам вниманието си само на хубавите неща – красивата природа, усмивката на дете, дребните жестове на внимание. Научих се да се радвам на семплите неща и да бъда щастлива с малко.

Спрях да гледам новини, филми на ужасите, убийства, кръв, докторски сериали с болести и всякакви подобни, които всяваха дори грам страх и притеснение в живота ми. Заобградих се с цветя и красиви предмети. Спрях кафето, алкохола и месото. Изградих си здравословна система на хранене. Започнах да спортувам или медитирам всеки божи ден, без изключение. Започнах да почивам пълноценно, прекарвайки всеки ден по един час навън, сред природата, без мисли за работа и проблеми. Започнах да пиша и да изливам всичко от съзнанието и подсъзнанието си. Вечер обрисувах детайлно храм на спокойствието в душата си и си припомнях всички хубави дребни моменти през деня. После изброявах всичко, за което съм благодарна в живота си.

Стигнах до там, че да благодаря за ужасяващите пристъпи на паника, защото те бяха огромен катализатор в развитието ми. Научих се, когато дойде пристъпът, да концентрирам цялото си внимание върху дълбокото си дишане, за да успокоя организма си. Научих се всеки път, когато ме боли или страдам, да наблюдавам болката/страданието като физическо усещане в тялото си, докато не се разсее. Научих се да се вземам в ръце и да се свързвам с Духа си. Сприятелих се със страха си – говорех с него, исках да разбера какво е дошъл да ми каже, от какво иска да ме предпази.

“Изслушвах” го, благодарях му за “участието” и нежно го подканвах да си ходи.. Научих се да се смея изкуствено. Да си създавам настроение, дори когато ми се иска да се отпусна в нещастието си, защото знаех, че ако го направя, вечерта ме чака пристъп. Много, много се анализирах. Разбрах откъде идват всички видове гласове и мнения вътре в мен, кое съм аз, кое – страховете ми, кое – интуицията и кой от всичките гласове да следвам. Купих си тефтер, в който записвах всяка причина да се почувствам нещастна и да настъпи пристъп. Разнищвах я до край, до детството си, до предишните си животи, ако щете. Така открих всички причини в мен, които се бяха сглобили дотук. И основната беше недоволството – от себе си, от останалите, от живота в България, от всичко. Дълго работих върху нея. Разбрах, че съм активирала пристъпите си, за да ми обърне бившият ми вече внимание.

Повече обаче не можех да ги спра, дори когато престанах да искам да съм с него. Имах си и тефтер, в който записвах всички хубави неща, които ми се случват в ежедневието, колкото и да са дребни. Имах нужда от позитивни стимули. Имах нужда да знам, че животът не предоставя само гадости. Направих си и трети тефтер, в който записвах всякакви начини за справяне или вдъхновяващи мисли, които ми действаха добре, като: Пропускай стреса през теб. Не задържай отрицателното. Всеки ад започва от една негативна мисъл. Не влизай в тъмната страна! Единственият начин да се освободиш от страха е да се срещнеш с него.

Не прави неща, които не ти носят покой. Без анализи и дълги размишления! Игнорирай нещата, които не харесваш и пренасочвай вниманието си към тези, които те правят щастлива. Ако искаш ти да си добре, трябва всички около теб да са добре – всичко, до което се докосваш. Това, срещу което се съпротивляваш, упорства най-силно. Приемай. Вместо постоянно да се питаш: Защо?, се удивлявай на света: wow! Само настоящият момент съществува. Проблемите са в миналото. А желанията – в бъдещето. Нищо лошо не можеш да преживееш, ако си концентриран само върху настоящия момент. Самосъжалението е знак за високо его.

Не се обвинявай. Не се критикувай. Не се наказвай. Хората, които срещаш, са отражение на вътрешното ти състояние. Смени негативните убеждения с позитивни (Животът е страшен С Животът е забавен). Където и да отидем, не можем да избягаме от себе си. Обичай тъмнината в себе си, за да я уравновесиш със светлина. Не се бори срещу нея. Благодари й. Това, в което вярваш, се превръща в действителност. Каквито представи имаш за света, такъв ще е светът ти. И т.н., и т.н.

Направих всичко, което знаех и можех. Извърших огромна работа по себе си. Смених целия си мироглед. И този път станах наистина самостоятелна. Като че ли се преродих. И тогава дойде краят на моите пристъпи. По най-неочакван начин. Като последен пристан отидох при една ясновидка, която ми каза да спя една седмица на запален тамян и да се помоля на Богородичка. На третия ден от тамянената сецмица тревожността ми се изпари, сякаш никога не е била. Бях озадачена. Две години се борих сама, без нито веднъж да се доверя на Господ. Това беше последният и най-ценен урок.

Радостина М.

Facebook Comments

13 Shares

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *