Лична драма: Изоставиха ме болна и самотна!
Израснах с майка си и пастрока ми, но детството ми беше много тежко. Побоите и обидите, униженията и непосилният труд възпитаха в мен чувство за достойнство. От малка си мечтаех, когато един ден имам свои деца, никой никога да не ги наранява.
Пораснах, изучих се и се омъжих за мъж, който беше по-малък от мен с две години. На единия ден разписахме, а на другия замина в казармата. Рядко се срещахме и трудно дочаках уволнението му. От брака ни се родиха четири деца. С мъжа ми живеехме сами; аз не поддържах топла връзка с майка ми и пастрока, а той беше сирак. Стараех се да се отнасям добре с майка си, но тя винаги беше недоволна и често се налагаше съпругът ми да ме защитава от суровите й нападки.
Семейството ми беше задружно и много музикално. Редовно участвахме с аматьорски изпълнения в нашия селски дворец на културата. Животът ни минаваше като на повечето семейства: празници, битови проблеми, понякога имахме и дребни, незначителни кавги. В средата на 90-те години животът беше труден, но ние бяхме млади и изпълнени с оптимизъм, че един ден всичко ще бъде наред. Но тогава последва тежък удар: съпругът ми загина и аз останах сама с четири малки деца.
Две години живях сама, а после срещнах един мъж. Отначало всичко беше наред, децата се отнасяха добре към него, проявяваха уважение. Но след това той започна да пие, напусна работа и с всяка една година нещата ставаха все по-зле. Но когато започна да ругае децата ми и да ни гони от собствения ни дом, аз прекъснах всякакви връзки с него. Тогава взех решение, че никога повече няма да допусна мъж в живота си.
Трудно живеехме, работих по строежи, опитвах се да печеля пари, за да бъдат децата ми по-добре облечени от другите деца. Стараех се да бъда строга към тях, но и в същото време да им бъда приятел. Може би понякога ми се сърдеха, че ги оставям сами, но нямаше друг изход.
Силни деца излязоха. Рядко се разболяваха, учеха се старателно, а аз им помагах с всичко, което можех. Но един ден една от дъщерите ми заяви, че иска да продължи обучението си в чужд град, защото съм й отделяла малко време и не я обичам така, както по-голямата й сестра. За нея би било по-добре, ако навремето я бях изоставила в детски дом. Думите й бяха жесток удар за мен – обичах еднакво всичките си деца. Да, живеехме скромно, но ги обичах всички от сърце.
След време дъщеря ми се омъжи за мъж от богато семейство. Живеят в друг град и никога не ми гостуват. Дъщеря ми се срамува, че жилището ми не е царска резиденция, а малка къща. С течение на времето и другите ми деца напуснаха бащиния дом. Никой от тях не идва да ме навести, нито пък ми се обаждат по телефона. Забравиха ме. Няколко пъти се опитах да им напомня за себе си, казах им, че здравето ми се влошава – артрит, исхемична болест на сърцето. Не мога да вървя дълго, задъхвам се. Жилището ми стана негодно за употреба, има нужда от ремонт, а аз нищо не мога да направя. Кухненският ми бокс напълно се разпадна. Поисках помощ от децата си, но напразно. Знаете ли какво ми казаха? Да предпиша жилището на един от тях, и тогава щели да ми помогат. Как така? За какво? Искат да им дам дома си, да нямам никъде свое местенце. Опитах се да си намеря половинка, но не се получава. В днешно време няма домошари, всички искат само секс, а за работа на село и не помислят.
Да, самотата ме убива бавно. Как да живея? Заради кого? За себе си така и не се научих да живея. Имам нужда да се грижa за някой друг, да му сготвя борш, да сваря пелмени, да изпека пирог, просто да обичам и да бъда обичана. Понякога си мечтая да построим басейн в дворчето, да засадим цветя, да съм заобиколена от любящ съпруг, внуци и деца, а не да гния в самота. Нa този свят има като мен хиляди самотни майки, които са забравени от своите деца. Искам хората да си спомнят, че животът е бумеранг – след време всичко се връща, но с още по-голяма сила. Ние всички сме нечии деца и сме длъжни да уважаваме родителите си, за да ни уважават след време и нашите деца. Не се лакомете при живи родители да заграбвате имоти, къщи и коли.
Как ще живея по-нататък, не знам. Чувствам се безпомощна, до пенсия има още време, а не ме взимат на работа, заради годините ми. Пенсия по инвалидност също не мога да взема, защото ми трябва помощ в уреждането на документите. Иска ми се да изкрещя: “ Хора, спрете се! Какво правите? Помогнете на приятелите и семейството си, не ги оставяйте на произвола на съдбата! В крайна сметка, те са все още живи. Бъди милостиви! “