Лекар: Пред смъртта онези с хиперегото се изпокриха, останаха истинските лекари

Лекар: Пред смъртта онези с хиперегото се изпокриха, останаха истинските лекари

Скъпи приятели, прогнозите ми, за които писахме аз и мои колеги април и май месец, за огромно мое съжаление се сбъдват.

Опитвах се тогава да обясня медицинската информация, до която аз имам достъп и мога да филтрирам на разбираем език. Исках да внеса яснота и мотив в мерките на властта, които звучаха много объркващо наистина. Опитвах се да обясня защо Швеция и Германия с техните чудовищно организирани и финансирани здравни системи и дисциплиниран народ могат да си позволят по-либерални мерки и да лекуват тежките случаи. Дисонансът между това, което виждахме тогава, и „обещанията“ на щаба породи огромно недоверие в рационалната медицинска наука и принципите й.

Това създаде благоприятна среда за развитие на всякакви конспиративни теории и условия за добиване на евтина слава при немалко мои недобросъвестни колеги. Опитите ми да обясня на хората, които смятам за близки, сериозността на ситуацията в повечето случаи се увенчаха в крах. На чисто медицинските аргументи ми се отговаряше по няколко начина:

Възпитаните хора обръщаха нещата към икономика, обедняване. Така и не можах да разбера какво толкова им пречат тия маски и тая социална дистанция на работата и бизнеса. Вече локдауна беше минал и ни беше защитил.

Другата част обаче, изнервени от идеята, че няма кръчми и кючеци, почваха да ми вадят конспиративни теории, танзанийския президент, фалшиви новини. Глупостите на Мангъров и Алексов. 1800 кинта да те пишат с COVID. Стигна се до там, че бях обвинен че ръководя платена мрежа от лекари, на които се плаща от големите фарми да всявам паника. „Съвестен гражданин“ призова даже да се следят мои статуси и коментари, за да ме съдят. Беше ми едновременно забавно, защото си признавам, аз умирам да споря и да замерям с метафори и алегории както личности с дефицити на висшите корови функции, така и с интелигенти хора, превишаващи експертизата си.

Но и умирах от яд. Защото мотивите да си давам зор, да обяснявам, бяха точно два.

Нито един от тях не бе идеалистичен. Казвам си го направо – изобщо не ми пука за съдбата на хора, които не познавам. Не притежавам тази смиреност и самарянство да помагам на хора, които не са ми приятни. На хора, които са ме предали. За това и не практикувам. Грижа ме е за близкият ми приятелски кръг, възрастните ми родители и колегите ми, които ще понесат най-силно резултатите от безотговорното отношение на полулотос към този проблем.

Семейството ми и близкият ми приятелски кръг успях да убедя да се пазят. За да помогна на колегите си обаче ми попречиха всякакви икономисти, експерти във всякакви други области, и лица, които вече не наричам колеги, а търсещи евтина слава личности с хиперего дипломи от медицински вузове.

Колеги наричам тези герои, които работят извънредно в памперси под защитното облекло, защото нямат време да отидат до тоалетната. Които няма да видят близките си до края на извънредното положение, за да не ги заразят. Ако починат заразени техните съкрушени от мъка любими хора няма и да могат ги изпратят.

Много от моите колеги, които оцелеят на заразата ще бъдат психически съкрушени. Смазани от многото смърт, с която ще се сблъскат. От изборът, който ще им се наложи да правят- кой да живее, и кой да умре.

А смъртта… Смъртта не е онзи образ на Тери Пратчет.

Не е Джесика Ланг в булчинска рокля като в „All of that jazz“. Смъртта е смрадлива диария и урина по измачкани мазни чаршафи. Розова пяна по устата, която трябва да забършеш и върху която да поставиш устните си и да обдишваш, докато донесат амбуто. Смъртта е ужасеният поглед на човек, с който си говорил допреди 5 минути, и който пред твоите очи се изпразва от съдържание. Колкото и да е неизбежна е нещо много тежко поносимо. Хората, които не са лекари се сблъскват с нея обикновено след 40-50-годишна възраст, като изпратят родителите си. Лекарите се сблъскват с нея от 20-25-тата си година. Момент, когато за първи път умира човек, когото лекуваш и за когото отговаряш, помниш цял живот.

Също така няма да забравиш и бремето от това да погледнеш близките му в очите и да им съобщиш жестоката вест. Чувстваш се изведнъж празен и кух. Прибираш се безмълвен, сипваш си. Не ти се и пие. Опитваш се да заспиш, но почват едни съмнения да те глождят- правилно ли го лекувах, не сгреших ли някъде… Безсънни нощи. Първият загубен пациент помниш винаги. Дори и да е супер безнадежден случай… Със времето претръпваш, изграждаш защитни механизми – черен хумор, циничен изказ, алкохол, хазарт, но никога, никога не можеш да приемеш безчувствено момента, в който твой пациент, с който си общувал си е отишъл

Да лекуваш не е за всеки. Разбрах, че и за мен не е. Прекалено съм горд, или ако щете горделив, за да помагам на хора, които при други условия няма да пипна и с 2-метров лайнян прът.

Да лекуваш е тежко бреме и аз не можах да се пречупя да го приемам като служебен дълг без право на избор.

Затова винаги съм апелирал към хора без медицинско образование не да дават каквито и да е медицински съвети от всякакви случайни източници. Защото не си дават сметка, че всеки медицински съвет носи със себе си отговорност, която някой неизбежно понася…

Пандемията всъщност е една болест на цялото общество. И като всяка болест трябва да се лекува от лекари, които носят отговорност. Лекарите могат да имат различни мнения. Но се събират на консилиум, обсъждат, излизат с единно мнение и обясняват на пациента какво да прави.

Сега обаче нашият пациент общество решиха да го лекуват всякакви. Едни решиха, че изобщо не е болен и с плюнки и шутове взеха да пречат на лекарите. Други решиха, че тия нашите лекари са гола вода, дай да видим тия у Швецията как лекуват, че много леко минава лечението, пък за резултата ще видим. Трети пък решиха дай да се пробваме да омаскарим тия, дето лекуват, че да им седнем в топлите кабинети Даже хора, които на 2 магарета плявата не могат да разделят решиха и те да лекуват. Всеки тръгна да дава здравни съвети. Писатели, кръчмари, озвучители, магьосници, билкари, енергийни експерти, артисти, всички решиха да пишат по табелата с терапията.

„Обущарю, не по-високо от обувката, е казал Рембранд като е рисувал нощната стража 17-ти век“ „Е*ал съм ви в алчните доктори измамници, искате да ни поробите, слуги на фарма мафията, нема ви носим маските, ще въртим кючеци, нищо ни няма“ казаха масата от нас 21 век. И пациентът ни заумира. И тогава почнаха един по един да мълчат и да се крият. И оставиха миризливата диария и урина, разпенената уста и изпразващият се поглед на лекарите, които общо взето знаеха как да лекуват, но не им позволиха.

И лекарите, ама не онези, личностите с хиперегото и дипломите от медицински вузове, които ги дават по телевизора, останаха до разпадащият се гниещ пациент с надеждата малко да спасят от него. Знаят, че накрая ще го спасят. Знаят и че много от тях ще се задушат от гнилостната миризма и ще се удавят в мазаната диария и урина по чаршафа, която им спретнаха знахарите, магьосниците, енергийните експерти, озвучителите, ония дето искаха да седнат в топлите кабинети и най- вече ония граждани с хиперегото и дипломите от медицинските университети. И въпреки всичко ще го лекуват и спасят.

А тези, които се скриха?

„Лечителите“ с по-примитивно изградените мозъци наистина няма да усетят белята, която сътвориха. Те са щастливи, защото мозъкът им ще отхвърли на подсъзнателно ниво отговорността, която ще понесат. А и околната им среда са със същите дефицити като тях и няма да им потърсят отговорност. Ще обвиняват бялата мафия, евреите, Бил Гейтс, 5G, рептилите и даже клетите орионци с психогенератора на Витоша.

Някои от по-умните „лечители“ обаче няма да се измъкнат. Ще усетят и те тази празнота, когато детето на техен близък им каже „Чичо, защо татко умря, нали ти казваше, че вирусът не е толкова опасен и не трябва да носим маски?“

От фейсбук

Б.Р. Вадим Пархоменко е завършил медицинския университет в София, сега работи във фирма, според представнето в профила му

Коментирай във Фейсбук

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *